Лазар Панев е роден в град Кюстендил, завършва НАТФИЗ през 2016 г. в
класа на професор Жени Пашова – актьорство за куклен театър. И от тогава има щастието да се занимава с театър и с кино. С днешна дата – Лазар е актьор от екипа на Кюстендилския драматичен театър. Скоро му предстои много интересна премиера. В киното опитът му тепърва започва да се трупа, но както той сам го
определя: качествено. Снимал се е в роля във филма на Явор Петков –  „Дни, Легенда, Бог“, има и малка роля  в „Чудовища“. Тази година се снима в късометражен филм на свой приятел – „Ехо 2“ ( на режисьора Йордан Михайловски). Има предстоящи проекти на екран. Снимал се е в  много музикални клипове и реклами. Лазар Панев е част от екип преподаватели на Кино академия за таланти вече три години.

Как започна твоята история с Кино академия за таланти и каква е
твоята роля в екипа?

Моята среща започна на шега, както всичките неща, които са ми се случвали – както кандидатстването ми и приемането ми в НАТФИЗ, така и запознанството ми с този екип започна на шега покрай моя колега Цвятко Ценов, с когото се познавам отдавна. Той ме запозна с Наталия Дукова покрай едно представление. Наталия ме помоли да отида да замествам два пъти в Пловдив и когато приключи този випуск тя ми се обади и каза, че иска вече да съм постоянен преподавател в Академията.  За мен началото беше доста трудно, защото нямах толкова опит, но пък с подкрепата на целия екип и техните насоки се впуснах в това приключение. За мен беше наистина страхотно, защото научавам много от хората,
които обучавам.

В този двустранен процес кое е най-важното нещо, което требва да
знае човекът, който застава пред „учениците“, които доста често са сбор от различните хора на различни възрасти?

Това нещо, което съм установил е, че учениците трябва да бъдат провокирани, защото актьорството работи с емоции. Всяко едно човешко същество носи емоции в себе си и ги използва в живота си. Въпросът е в това да ги изкараш на показ, да ги овладееш и да можеш да ги използваш по това предназначение, наречено актьорско майсторство. Винаги имам строен план и програма, по която вървя.
Най-важното за мен е как започва един час и тези пет минути, в които искам да усетя хората – на каква вълна са, какво се случва с тях дори какво е времето отвън, защото дори то влияе върху човешките емоции, върху сетивността на хората. Когато времето е по-студено, хората обикновено са по-затворени в себе си и се изисква малко по-голяма провокация. Към всеки един човек си има индивидуален подход. Затова ми беше интересно да се впусна в това приключение. Актьорът трябва да е много добър анализатор и да бъде донякъде психолог, затова и в обучението е предвидена психология.

Кое те радва най-много, когато приключи обучението  с поредния
випуск?

За мен постигнатата цел и крайната радост е, когато тези хора са доволни от това, което са постигнали и когато наистина са успели да разчупят себе си, да излязат  от това, което са и да бъдат нещо друго. И когато видиш радостта в техните очи от постигнатото – това е най-голямата награда.

Да не говорим колко голяма е радостта, когато това се случва с малките кандидат-актьори. Аз все пак съм завършил актьорско майсторство за куклен театър и умея да общувам с деца. Не ми е чужда работата с тях, а даже напротив – много добре се справям и това ми носи огромна радост. Все пак, при възрастните тези процеси са по-осъзнати. Когато видиш един възрастен човек, който е успял да пречупи себе си и да бъде друг образ и да изпитва тази радост, която ние изпитваме играейки представление, става различно.

Какво е онова нещо, което те кара да продължаваш да преподаваш на тези хора, да продължаваш да ги провокираш, да ги караш да извадят от себе си различното, да покажат актьора?

Те са много неща. Не е само едно. Тази радост, която виждаш, когато
постигнеш с дадена група, с отделен човек, когато вече си успял да ги пречупиш и извадиш извън комфортната им зона, когато си успял да го провокираш, това е като радостта на един родител. Макар аз самия да не съм родител, си го представям точно така. Удоволствието е огромно, че си постигнал нещо, което не зависи само от теб, но когато успееш да “активираш” един човек, когато това не е работата му, а е само хоби – така че той да се запали и да отдели от личното си време, и да успее в този процес, значи си успял да го запалиш и това наистина е супер усещане.

По-лесно се играят роли в киното или в театъра, ако трябва да кажеш на тези хора, които обучаваш?

Това е строго индивидуално и зависи от типажа на дадения човек. Киното е голямата лупа – там всичко е с много точен детайл и е много обрано. В театъра повечето жанрове изискват леко преекспониране, което на някои хора им се струва по-лесният вариант. Аз не мисля, че едното или другото са по-лесни или по-трудни – просто е въпрос на мярка, въпрос на гледна точка и правилна преценка. Когато имаш доверие на хората в снимачния екип, процесът  е много по-различен и се случва много по-леко, хората са много по-отдадени на процеса.

Как се допълвате с останалите членове от екипа на Кино академия за таланти? Екипната работа помага ли да се случат под-добри резултати.

В този формат сега всеки си намери своето място и без да се стремим да е така, ние се допълваме по прекрасен начин. Всеки от нас си има свой, индивидуален подход, който пък за хората е от огромно значение. Много е важно за провокацията хората да имат различен поглед. Всичко това е субективно, не е точна наука и колкото повече гледни точки имат хората толкова по-бързо ще се случват нещата и толкова по-лесно ще могат да формират другото умение, на което ги учим – вкус.

Какво е твоето послание към хората, които обучаваш?

Бих ги посъветвал: да се стремят постоянно да излизат извън зоната на комфорт, защото само тогава човек е истински жив.